Образи сливат се във главата ми,
едва си спомням и имената им.
Хора забързани, в бяг се понесли,
къде ли отиват и какво са занесли.
Глъчката стихва и после го виждам,
стърчи насред слънцето и се усмихва.
Помахвам му ведро на този спомен далечен,
вярвайки силно, че той на мене е вречен.
И после вървя по площада огреян,
мисля си смело, че с цветя е осеян.
И знам, че това е илюзия безпощадна,
но крача си бодро и няма да падна.