Едно хлапе, момиченце на седем,
вървеше мълчаливо под дъжда.
Гладно беше, а видът му - беден,
не беше яло, нямаше храна.

И майка нямаше си туй дете,
бездомно скиташе по тез пазари.
Кой къшей хляб, кой вафла му даде,
а нощем спеше там, където свари.

Наоколо случайни минувачи
с бездушие поклащаха глава
и гледаха как уморено крачи,
ала не трепна ничия душа.

Минавайки край малкия пазар,
нагази в локва, изпръска всичко живо.
Старицата от мокър тротоар
срещу момичето изсъска заядливо:

“Хей! Тротоарът си е мой!
Изпръска ме, хлапе проклето!”
Крещеше, ненамерила покой,
и злобата изля върху детето.

Не бе продала даже връзка лук,
ядът не я оставаше на мира.
Вещица! От сутринта седеше тук,
чудейки се от какво ли да умира.

Момичето уплашено се сви,
животът пак говореше без думи.
До днес си спомням детските очи
на туй хлапе, останало в ума ми.

И спомням си оназ добра жена,
без страх, без суета и его.
От нищото дошла и ей така
донесла бе спасение за него.

Забила във старицата очи,
не каза нищо, мълния изстреля.
Видях как злата вещица гори,
а злобата ù заедно със нея.

Сънувам ли, или объркано греша,
дали пък днес Бог майки подарява?
На туй момиченце му трябваше една,
която справедливост да раздава.