Мислех, че по асфалта мокър аз вървя,
сякаш стъпвах с гордост…
Прескочих насреща първата луна,
видях в очите й... капки милост…
Скрити под нозете й любовни ноти,
водени от сол ключ златен…
И тръгнаха след него и спомените лоши…
На небето се изписа пейзаж..с. омраза потаен…
И вървях аз… спъвах се в собствените си грешки.
Крещях, търсейки спасението на добрината.
А в лицата на хората виждах само присмешки…
За бога, къде е светлината? ...