СРЕД МРАКА

Чер мъхест мрак се трупа покрай мене.

Нощта гаси полека цветовете

и само горе в жълто и червено

лалето на луната бледа свети.

В гъстеещия мрак загръщам плътно

самото Време – да изчезне искам!

То не изчезва.

Само става мътно,

като река от тъмнина се плиска,

като вълна безплътна ни залива,

изгаря ни като гореща лава,

задавя ни с утайката горчива,

додето – най-накрая! – ни удави.

В халат от мрак Света край мен загръщам

– от злите времена да го опазя!

Но този свят, коварен и намръщен,

не иска помощ.

Може би ни мрази,

та ни изпраща яростни порои

и ни разтърсва с диви земетръси,

изгаря ни на лятото със зноя

и става все по-зъл и по-навъсен.

Тогава себе си обличам с мрака –

невидим да попия в тъмнината

и Времето напразно да ме чака,

Светът без мен да продължи нататък...

Гъстее мракът чер над пътя стръмен.

В прегръдките му искам да изчезна.

Но не изчезвам.

Само ставам тъмен.

Беззвездна нощ съм...

И безлунна бездна...