Един реликт от миналия век,

един забавно приказен човек

се спря веднъж на входната врата

и каза ми: „умея да летя“.

Листата бяха капнали отдавна,

задрямали във поза водоравна.

И може би относно този случай

аз мислех, че летежът е приключил.

И нямаше да си направя труд

да виждам, как докато се въртят

листата могат, както си поискат,

(съобразно със законите на листите),

надолу да се реят и мечтаят,

дори да знаят, че ще дойде краят.

И го погледнах някак изумено:

лицето му бе крайно състарено.

Той беше „есенен човек“ и с шапка мека

и носеше в очите библиотека.

И може би напук на всяко его

покани ме да полетя със него.

И да си кажа правичката, няма

със моите „N“ на броя килограма,

да литна ей така – по своя воля

съгласно перушинестата роля.

И тъкмо да ми стане интересен

човекът литна. Ала аз потресен,

едно усетих, че не бе случаен

урокът – да летим и да мечтаем.