Пътувах вечерта в планината

по тесен, към небето виещ се път –

в Родопите, между селата.

С мен за компания бе само лесът.

Денят бе преминал добре,

с интересни срещнах се хора,

проблеми техни решихме

за да забравят за “зóра”.

Работният ден неусетно свърши

и реших за кратка отмора,

вместо към другия град да отида

от шосето основно да свия.

Около мен всичко бе като в стих.

Наоколо се гонеха сенки

от клоните на високи ели,

които ги милваше вятърът.

Понякога бива нежен, нали?

Озовах се сред малък площад

на едно село в центъра.

На пейка пред къща хора седяха,

Някои пушеха, всички мълчаха,

към мен и колата гледаха.

На хълма за тях видях малки къщи,

като птици накацали в гората.

До тях път нямаше и в главата,

зиме и лете, почудих се аз,

как достигаха хора до тях.

Приближих мъжете седящи

и видях в тези спокойни лица,

като че в техните бръчки

бе цялата история на света.

- Накъде води пътят, кажете,

при вас по който се озовах?   

Той за мен свърши тука

и нали това сам го видях!

- Нагоре! Все нагоре върви!

Така нали пътува и ти! –

отговори ми старец един

и погледна ме с бистри очи.

В тях съзрях аз планината,

в небето летящи орли,

потоци с бистри води,

поляни с много цветя

и на черни забрадки сълзи.

Какво ми каза, аз не разбрах

и попитах наново: - Нали

всяко нещо си има причина!

Защо се е случило с пътя това?

Нима е краят тук на света?

Усмихна се старецът, помълча,

към небето после протегна ръка:

- Защото, който е всичко създал,

така да бъде е Сам пожелал!

Останах безмълвен и объркан в главата.

Простих се после. Бавно обърнах колата

и надолу към хотела следващ поех.

Пътувах вечерта в планината

по тесен, от небето връщащ се път –

в Родопите, между селата.