От хиляди лета пастири слепи
са ни повели някъде нагоре,
където ни очакват сухи репеи,
изтръгнати от ветрищата корени,
където подир дъжд едва покълва
тревицата – душица омърлушена,
а вълци с нокти в белите ни хълбоци
изпиват от гръкляните ни сушата.
Пастирите натирят ни пресипнали
и псуват в ямурлуците разпасани,
а ние се катерим все по сипея –
да стигнем до заветните им пасища.
Но там по пладне сянката е мащеха
и слънцето подскача по тоягата,
а някъде в поляните със мащерка
децата им играят с вакли агънца.
Но камъни навред, където свърнем,
обелени от слънцето оврази…
И молим бог в поляните остъргани
от слепите пастири да ни пази.
Но някой ден, езиците прехапали,
ще се свлечем връз тях като лавина…
Че по-добре под ножа на касапина,
отколкото подир слепец завинаги!
© Валери Станков All rights reserved.