Незнайно как, във минало далечно,
под сенчестите клони на дъжда,
една усмивка, влюбено понечи
да бъде с хората божествено добра.
И тръгна със вързоп от скрити мъки
под билото на вечната тъга...
Една усмивка с бодър глас си рече,
че с всекиго ще бъде днес добра...
Тогава, точно преди залеза да срути,
поредната надежда светлина,
усмивката видя, под покрив скрити,
смълчана къща и сама врата... ...