Старият дъб
                         посвещавам на теб, моя любов
                  
              В смълчаният парк,
              все на същото място
              стои си нашата пейка.
              Под старият дъб.
              Сядам...Както преди 20 години.
              Неусетно, моят приятел дъбът,
              се накланя
              и нещо прошепва с вълшебен
              и есенен глас.
              "Познах те... познах те....-
              ти си младият момък          
              с черни коси от преди 20 години...
              А тя...тя къде е?"
              Бавно въздишам.
              Въздиша и старият дъб
              и посипва раменете ми
              с есенни, жълти листа.
              "Сбогом", прошепвам едва
              и поемам по дългата, бяла алея .
              А някъде там, зад мен,
              и някъде там, назад,
              точно зад нашата пейка,
              чувам тъжен листопад.
              Чувам как плаче старият дъб.
              Плаче за една отлетяла любов.