Приличаше ни на врабец.

Забързан, с мрежа в ръка.

Бурканчета с мляко, хлебец -

кого ще храни толкова -

сама душа, сама овца,

хортуваха на пейката стариците.

Заливахме се от смях.

Такива бяхме ние, децата.

Кой ризата му сутрин глади

и пуска ръб на тропикаления панталон.

Кой слага масата и го сгълчава

да дояде чорбата си, нали е сам.

Високи бяха селските дувари.

За нас бе всичко на игра.

Кирпичена бе родната му къща.

На края на селото, вестовой.

На хвърлей само - мястото за нас

най-строго забранено.

На мъртвите и вечния покой.

Защо се сетих днес за него?

Не вдигна сватба, бе обикновен.

Задружно се присмивахме

и скришом от големите,

шушукахме във шепите си - стар ерген.

Годините като една в галоп отминаха.

Не спазват спомените ред.

Като неканените свати идват и намигат,

отново ни подлагат на отчет.

Завръщам се във селото. На живо.

Не тичат на поляната деца.

Стопаните и къщите са минало.

Загребва вятърът овошки и лозя.