Прозорците на стаята са винаги затворени
към нови светове,
към нови залези и нови изгреви.
Прозрачни са до съвършенство
и чакащи челото ти
да се разбие в тях и да кърви;
да се нараниш в собственото си желание,
да се освободиш от своето страдание;
от безполезността на съзерцанието,
от ограничението и неспособността
да срещнеш другия с очи,
света да видиш.
Да докоснеш,
да обикнеш.
Винаги са празни на стаята стените.
Окичени с цветя, портрети и гравюри,
окичени със спомени
от време незапомнено,
изписани с невидимо мастило,
те пазят скрити тайни
далече от ушите
дори на тишината.
А белият им цвят отдавна не е бял.
Празен е умът ми като на затворник
себе си забравил през годините,
с отнета свобода,
прокуден от света,
изгубил съвестта.
Празен сън сънува в празна стая -
незаключена килия
без пазач, без страж.
Себе си затворил – в своя воля.
Чуждата вина проклина,
своята си болка скрива.
© Неизвестна All rights reserved.