Знам!

Сега за теб градът ни е блудница,

разтворила крака.

Съвсем непозната, а все същата

до болка... до лудост... до шизофрения.

Вероятно събираш сенките ми

по улиците

и плюеш по тях, и сипеш светена вода.

А как ми се иска това да те спаси...

Но надали...

Знам!

Криеш ръцете в джобовете на

Любимите си дънки.

И не ги поглеждаш, защото... е стигма!

Разпваш ме хиляди пъти...

Свличаш кожата ми... докато

ти е невъзможно да ме познаеш.

Докато ти е невъзможно

да ме познаеш в очите

на приятелите ни... на децата,

които не ти родих

от горчилка... от инат... така казваш.

А утробата ми е черна дупка,

в която потъват надежди...

и душата ти, превърнала се в стафида

от гняв... от болка,

която боли с  животинска свирепост.

И точно преди

да пропеят първи петли,

когато затаил дъх ще чакаш

да те предам библейски,

ще видиш

точно срещу прозореца над леглото ти

мозъка ми,

Пръснат по стената...