В тоз ранен час, любима моя Капка,
ти искаш май да изцедиш усилията ми
до тяхната последна капка.
Задача невъзможна или трудна,
за някой писането работа е мудна.
При мен нещата стоят си другояче,
и в туй проблемът е най-паче.
Наопаки на правилното винаги са били,
и често стъпвам всред проблемите си като със кокили,
баланса трудно аз намирам,
но туй не кара ме с уплаха да се спирам.
Напротив, щуро втурвам се напред и по-нагоре,
при все че казват ми, брадата бяла дърпа те надоле.
Я гледайте си вашите проблеми,
колата, къщата, любовницата с исканията големи.
На мен ми стига, малко по-навреме
към влака ранен аз да се запътя,
презрамил само мисълта към върховете планинарски,
със мириса на мащерката царски,
с водата бърза и пенлива
която из тревите, клековете и мъха на времето се тя разлива.

И спомням си тогава, аз нагоре кат се качвам
баща ми, дядо ми със витошките свои страсти,
малини, боровинки, понякога къпинки,
лешници и гъби, че и диви крушки.
И всичко туй домъкнато и брано,
напук на вече заболялото коляно,
и брулени от вятъра, довлечено понякога със сетни сили.
И после сладкото, компотите, гъбите мариновани,
как много бяха, как вкусни бутчетата с тях шпаковани.

Ей туй ми стига, скъпа Капка,
да кажеш, застрахован си до края,
тез свидни твои хора ти да не забравяш.
И внуче като дойде, сладко да си му разпрвяш.
За лешници, за боровинки и малинки,
за дренки стипчиви във форми на маслинки.
За витошките, старопланински, пирински пътеки.
За свойте пътища в живота, не толкоз леки.

И изводът какъв е. Може и да ни трудно,
но винаги да ходим със надежда окрилени,
че с тези свидни, ясни, чисти спомени
от злобата и грозотата на света

ще бъдем ний спасени!