Изхвърлих и последните си страхове през борда.
По скелета на нямото ми утро спусна се сълза.
Пропуках бентовете си от предразсъдъци и гордост.
И търсих сламка за спасение. Намирах само суета.
Самалих небето си до мъничък дъждовен облак.
Отказах се да вярвам още преди първите петли.
Заспивах с мантрата, щом тиха съм, то толкова
по-тихи ще са всички изгреви, по-ниски от треви.
Но изгревите всеки ден са островърхи и трънливи.
Сърцето и под сто луни усещам като зрънце грах.
И за да бъде утрото ми пълнокръвно и красиво
аз трябва да познавам и последния си страх.