Студена луна

Jan 9, 2009, 4:20 PM

Poetry » Love

1084 0 3

СТУДЕНА ЛУНА

Ти беше с мен. Далече от света,

обгърнат в мрака на безлунна вечер,

която вещица за нас нарече -

и нежно ме прегръщаше в нощта.

Ти беше там, където бях и аз.

Душата ми копнееше за ласки,

но виждах само тягостната маска,

която отброява всеки час.

Една след друга гаснеха звездите

и светлините бели на града.

И бавно ме поглъщаше студът.

И пареха ме в своя страх сълзите.

От силуета чер на планината

изгря внезапно искрена луна.

Благословена, сребърна луна

разби покоя чер на планината.

Виновно в мрака блеснаха сълзите,

сковани във целувка на студа.

И тихо се извърнах към града,
слял светлини със тези на звездите.

Надвиснал над душата като меч,
със поглед строг ме гледаше дългът

и сочеше ми своя верен път.

Ти беше там. Бе толкова далеч.

Стопи се нежността ти във тъма,

с която сякаш бе светът обречен.
Луна студена бе копнежът вечен.

Ти бе до мен. Но аз стоях сама.

Please sign in with your account so you can comment and vote.