Mar 27, 2011, 2:01 PM

Стъклено сърце 

  Poetry » Love
904 0 0

Погледни ме, любов, съсипан вървя,

загубил вяра, надежда, мечти.

Тръгнал да търся лъч светлина,

немощно скитам по сивите улици.

Усмивката във миналото си загубил,

по пътя оставям само сълзи.

Нарочно сякаш ги хвърлил,

на връщане ще ми бъдат следи.

Ала защо са ми тези следи,

когато в сърцето нещо боли.

Защо да се обърна, защо да се върна,

като в къщи ме чака само тъга.

Парфюма ти, любов, стените са пропили,

и на очите ми той люти.

В огледалото ти образът стой,

всеки ден от там ме гледаш ти.

Подиграваш се, нали,

знам, харесва ти дори.

Иска ми се да можех към дома

с времето назад да се върна.

Ала не е планът така

на моята грозна съдба.

Виж, любов, към луната вдигам глава,

очите си искам да заслепя.

Не искам да те виждам вече,

от тебе колко кръв изтече?

Раните са достатъчно дълбоки

и болките не са ми малки.

Тръгвам аз, тръгвай и ти,

нека всеки по пътя си върви.

Сърцето ми, Любов, стъклено с тебе вземи,

че и то не ми трябва вече дори.

Аз ще тръгна по своите следи,

ще събера от там своите сълзи.

Ново сърце с тях ще си създам,

че и за мене нещичко да имам.

И макар стъклено, пак ще е сърце,

което отново ще счупиш с някое друго лице.

© Владимир Петков All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??