Днес отново няма да вали,
а тишината пак ще е коварна.
Умората ми почна да боли,
а жегата е като във леярна.
Потта люти във двете ми очи
и потникът от влага вече лепне.
От прах, цветът му даже не личи.
Мизерия от всякъде ме дебне.
Живеем уж в един напреднал век,
но времето навярно тук е спряло.
Забравям вече думата "Човек"...
Животно виждам в свойто огледало.
Като часовник цъка мисълта
за моя дом и моята Родина.
Устата ми изгаря за вода,
а аз горя оттук да си замина.
Всъщност мислех, че съм силен мъж,
но робството не ми е по сърцето.
В мен вали студен, обилен дъжд,
а слънцето се хили от небето.
© Валентин Йорданов All rights reserved.