Смълчана, уплашена
пред олтара заставам.
В ръцете ми –
мъртви цветя.
Порти древни Тишината отваря.
По скулите бавно плува сълза.
Тиха и бяла
аз коленича.
В косите ми пепел от рози блести.
Олтарът изчезва.
Олтарът го няма.
На пода прекършена обич лежи.
© Мариела Георгиева All rights reserved.