Зараснаха следите ни по росната трева,
където листи рони кленът в есенна мъгла.
И всяка строфа, литнала край тихата вода,
напомня ни за времето на нашта свобода.
А спирахме се с тебе, морни, често тука,
сред призрачен вълшебен езерен покой,
ти тръгна с мислите навъсени безброй,
потънах аз в унилата си прашна скука.
И в слънцето се удрям и се блъскам,
без да получа светлина от рая.
И слабост чувствам, как ранявам, зная,
а пламъче в несгодите ми съска. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up