Загледана в просторите на мъдрост побеляла,
съзрях вълните морски аз и свитъка свещен.
Търкулна се по пръстите ми пясъчно огряла
къдрицата на светъл лъч над сивкавия ден.
Където във очите му тъмнееше съдбовно
изгубеният в белезите мой раним нюанс,
а черен кичур сякаш бе завързал до греховност
на времето отмерената крачка в сляп каданс.
И смисъл, като скитник сам, вървеше през пустиня.
Наоколо оазисно се спускаше нощта.
Но звезден дъжд от нея душата щом отпие,
ще утоли сълзѝте им на мирова тъга. ...