Далечен полъх на дихание погрешно,
не носи мир вечерният сумрак,
обичам да съм сам и бързам спешно,
и в път не чакам от съдбата знак.
Сумрачна сянка, дрипав мускул,
скроен набързо дрипав силует,
душата си на глътки бързи не изпускам,
душа на рицар, рокер и атлет.
В сумрака сянката се крие ,зрима,
съдбата е отсъдила да бъде тя сама,
какво от туй, че скита се неуловима,
понесла в митомански ореол вина.
Вселената показа себе си, през пръсти,
нощта навяваше утеха и печал,
не хвърляше обаче сянка върху кръста
разпънатият в болка оцелял.
В себе си преминал сянката прекрачвам,
нося от високо тежкия си кръст,
разпъната по тъмно сянката сумрачна
притегля напосоки земния ми ръст.
© Димитър Станчев All rights reserved.