Сянка

С тъжни стъпки

аз ще тръгна бавно.

Подир твойта сянка,

ще тръгна рано –

още по роса.

Навън ще бъде пролет,

ще ухаят розите през май,

ще е необятно

и синьо туй небе,

а аз ще вървя

и ще търся –

твоето лице.

Ще дойде знойно лято,

в дебрите прохладни на горите

отдих ще потърси

всяко птиче.

В този пек

и юлска жега

ще се полюшват златните жита;

а аз ще вървя

и ще търся –

твоите ръце.

След лятото ще дойде есента.

Ще ми навява

единствено печал,

ще ме кара да си спомням

отминалата красота;

ще пожълтеят

и ще станат тъжни

листата на дърветата,

ще натежат като горчива,

пареща сълза;

ще ме шиба вятърът в лицето,

дъжд ще плиска

на студени струи,

а аз ще вървя –

през поля и долини,

и все ще търся –

твоите очи.

Ще отмине есента

и зима бяла ще настъпи,

земята от студ ще се скове.

Всичко пак ще бъде

най-красиво

за влюбените по света,

а в моето сърце

тя само мраз и лед ще донесе.

Но тези бели снежни бури

няма да ме спрат

във моя път към теб;

ще вървя,

ще те търся аз навред.

Така годините ще отминават,

неусетно, пусто,

без радост и надежд.

Ще посребреят моите коси

и бръчки ще покрият моето лице;

а аз ще продължавам да вървя,

да търся теб –

голямата любов,

красивите мечти

на моите младежки дни.

Походката ми ще се измени,

ще стане по-сигурна и бърза,

ще се превърне в нервно ходене,

докато незабелязано

премине в бяг.

Ще се страхувам,

че ще си отида,

преди да съм успяла

отново да те видя.

А твоето присъствие,

макар неосезаемо,

останало далеч назад –

до края,

като сянка

над мене ще тежи!