Ръзхвърчана несвойствено откъм булеварда,
синя завеса танцува с безцветния полъх на вятъра,
сякаш постеля приготвена за непримирения ден.
Покрай сънените сеячи на смисъл с тежки стъпки
настойчиво и неотклонно човек доближава до вкъщи.
Както често и безпристрастно се свличат от плещите
първо срама, после и другите бягства на воините,
чиято съдба не им маха напористо с лаврови клонки,
притегля навътре и своята сянка, сякаш лукаво и похотливо
я държи за ръка без да има предвид, че е непредвидим.
Съвсем логично бягството е от неопитоменото безсрамие
и от безмерната свобода, залъгала обществото с внимание. ...