По Созополския плаж, някъде към полунощ
се разхождаше самотен мъж, почти на петдесет,
бе невзрачен, свит и плах, но копнееше все още,
а в гърдите му туптеше с жар сърцето на поет.
С плясък уморен вълните приласкаваха брега
и валеше над морето топъл, светъл звездопад,
но защо ли във очите бе стаила се тъга,
а във вените пълзеше странен, неочакван хлад.
Във ума му се тълпяха, неподвластни и горчиви
спомени за късна среща, за излъгана любов,
и пулсираха със болка в слепоочията сиви...
Как би искал да забрави! Но сега не бе готов! ...