Навързах въздуха ви в броеница.
Накапах свода с восъчни вини.
Не съм, не бях, не ще и бъда – птица,
а само облак, който се мени.
Под мен – гори, поля и океани,
над мен – простряна, безразлична вис.
Не сте далеч за мен – на разстояние
дъждовен изстрел, вятърен каприз.
Не се побирам в рамки, коловози.
Не драпам все нагоре – в някой храм.
Не сключвам гордо с Господа облози.
Аз просто съществувам – тук. И там. ...