Колко пъти застанах пред гроба, колко мъка в живота видях.
Колко пъти човешката злоба ме направи на пепел и прах.
Разнебитен – се лутах и плаках, без надежда за идния ден.
Под дъжда на живота си чаках някой просто да мине за мен.
Колко пъти преглъщах обиди, колко чаши с отрова изпих.
Колко пъти не можех да видя радостта, за която платих
сто морета, прелели от мъка, сто небета – пияни деца,
но запомних добрата заръка – да не спирам с любов да творя.
След цунами изплувах на кея и си казах, че трябва да спра
за душици фалшиви да грея. Бавно тръгнах към нова съдба.
Промених се до сетния корен. Днес обичам живота велик!
Аз прегърнах и образа морен на един трансформиращ ме миг. ...