Първият пада, поразен от жестоки лъжи,
иде ред на втори...
В битката награда е духовно жив да останеш ти,
без друг да те обори...
Отива си трети, смазан от времето тежко,
с перо забито в гръдта...
Ще кажеш "Да грешиш е човешко",
но до нейде туй е лъжа...
Лъжа е, че трябва да страдаш
и да се примириш...
Лъжа е, не трябва да падаш,
а да продължиш...
Но виж, четвърти вече го няма,
обрулен от вятъра сив...
Като листо из бездънна яма
ще скита, но не жив...
Докато говорим с теб, някой друг
от лъжа поразен е...
Но ти не се безпокой, нали си тук,
имаш цялото време...
Питаш ме защо да се боря,
а отговора не знам...
Не, няма с теб да споря,
за да не се издам...
Знаеш, и твоят ред ще дойде,
отминал като миг...
Ще се чудиш къде си се дянал,
чувайки само отчаян вик...
Да, името си бях споменала,
но как бе то...
"Съдба" бях изкрещяла
и взех твоя живот...