Дърветата на двора са зелени.

Набухналите си глави привеждат
и гледат ме с очи засмени.

А едни към други не поглеждат.

Защо ли, питам се сега?

Защо самите те се не привличат?

И отговарям си сама:
да са самотни, може би, обичат…

А може би в живота е така -
всеки сам за себе си живее.

Всеки има собствена съдба
и за другите се не пилее.

Странни са световните съдби:
уж всеки някого си има,
а винаги оставаме сами
и в душите ни вилнее зима.

А нужна ще е думичка една,
която на сърцето да прилича.

И между нас ще има много топлина,
и всички същества ще се обичат…