Аз много дълго страдах -

с нож прониза моето сърце,

от него безразборно аз раздавах,

сега остана ни едно парче.

Обичах те тъй силно,

за мен ти бе единствен на света.

Сега е вече по-различно,

живея само в мрак и пустота.

Обичах те, ти бе мой приятел,

със теб вървях към светлина,

а сега, когато теб те няма,

остана само тъмнина.

Шептеше ми ти нежни думи

и сляпо вярвах аз,

сега на друга редиш тези слова .

Защо се подигра със мен, с моята душа?

Нима не заслужавам аз да ме обичаш?

Нима забрави бързо любовта?

Нима всичко тук ще свърши

и гръб ще ми обърнеш на мига?

Да можех времето да върна -

бих била и по-добра.

И бих ти аз дарила

цяла моята душа.

Но минало нали е вече,

не ще забравя лесно любовта.

Не, не мога да повярвам!

``Защо съм пак сама?``

Но ти върви,

не се обръщай!

Аз не заслужавам твоите сълзи.

Но пак за теб мечтая, за твоите очи.

И всичко ще остане спомен,

от който много ще боли.

И туй ще бъде лист отронен,

спомен за отминалите дни.

На теб аз щастие желая.

Напред и все непред върви.

Не заслужих аз сърцето твое,

сега на друга го дари.

Но дано тя не го убие,

тъй, както ти моето уби...