Объркан съм, както на двайсет,

тъй не можах, не успях, не разбрах,

как животът край мен се приплъзна,

как годините сякаш проспах.

Уплашен събудих се, мокър,

в съня си чудовище, грозно съзрях,

зловещо, във грохот и трясък,

фучеше, пищеше, ревеше,

сякаш да къса гръкляни със крясък,

и с мрачни премени, с човешки лица и зъби от огън,

пълчища пълзящи учудени,

че някой ги гледа, отнякъде тайно,

през съня си, надзърнал във ада,

че този е дръзнал нахално, потайно,

да пали на злото във пазвата клада.

Видях ги! Разбрах, че туй ще е краят!

На всеки, на всичко, на цялото зло!

Преглътнах едвам, а къде ще е раят,

щом адът е синьо красиво кълбо?

В млечния път, наникъде, в бездна?

Не една, а хиляди, хиляди бездни..

И купища дракони, демони с човешки лица,

озъбен, сред тях седи сам... сатана.

Но ангели, отвсякъде, вкупом прииждат,

за битка последна Михаил е готов.

Лицата им бляскави, злото не виждат,

настъпват напред въоръжени с любов.

Нарамили копия , за боя излизат,

на мъченици в кръвта закалените копия.

На Исая, на Павел на Петър в кръвта,

на тези титани, исполини, смелчаци,

знам че е слаба плътта,

но Духът от страхливите прави юнаци.

Дано и от мен, недостойният, нещо направи,

повярвах, намразих се, но дали поне малко успях,

застанал сам, сред черна вселена,

да дам аз на Бога своя, целия грях...