Щом клепките склопят се, идваш ти отново,
идваш и насън целуваш устните със сладката отрова,
дето давал си ми я с години, без да знаеш
колко много щастие, но и болка причиняваш.
Щом отпусна тялото си уморено, идваш, за да ме прегърнеш,
идваш нежен, истински, поне насън да ме върнеш.
Леглото, болезнено празно, пак те приютява,
сърцето страда, но щом си тук, за всичко то забравя.
Още знам къде душата ти постлала е одеяло,
още знам, че може времето всичко да е отвяло,
но ти оставаш в сърцето, защото то за друг НЕ е туптяло...
И отварям клепки болни и проклинаща ума си ...