Сгушена в студена тишина

безмълвно си повтарям, че те искам.

Неутешима хлипа мисълта

за допир, в безнадеждността поискан.

Спиращ дъх. Умора и преструвки.

Кажи ми, как да съм щастлива там,

където дефицит са твоите целувки

и от мрак не виждам път към тях?

Сега нагазвам с разум под ръка

самотната трева на празнотата,

но попаднах във средата на кръга,

побиращ липсите – къде е свободата?

Сънят упоява моето съзнание.

Чувствата прозират в тихото през мен,

кръгът смалява се от сънното страдание,

и след миг ще се затвори заедно със мен.

Да се отдам на утрото аз чакам.

Завинаги със ласки то да ме приспи.

На него си душата аз предавам –

то ще я вземе или на теб ще я дари.