До странното ми чувство за провал, което през годините ме гони,
се питам днес дали съм осъзнал, че няма за живеене закони.
Не търся велелѐпни чудеса. Опитвам се да бъда по-човечен.
Прегръщам добродушните сърца. Светът е на страдания обречен?
Обличах се с планети от любов и с римите рисувах необята.
За щастие дори не бях готов и смисъла не виждах на земята.
Какво ли ми остана? Аз не знам. Навярно тон описани надежди?
Сърцето ми е жица от волфрам. Съдбата ми повдигната е вежда.
Изглеждаше животът ми без път и мъките ми станаха сестрѝци –
но казах си, че няма да ме спрат. В училище изкарвах все шестици.
Послушен като коте пред куршум и светъл като татко пред родилно,
катеря поетичния си друм. Днес мисля за финалите на филма... ...