Половината от живота ни отива –
да тласкаме нагоре своя камък,
към билото, което все прикрива
на щастието трепкащия пламък.
Когато стигнем билото, разбираме,
че няма пламък. Няма пепел даже...
Оттук нататък ние само спираме
надолу своя камък – да не смаже
поне духа на крехкото ни тяло.
Едва накрая – на ръба на ямата,
откриваме, че пламъкът изцяло
е бил отвътре – в лоното на камъка.