Като южняк сред ледената зима,
ще те погаля, после нелюбима,
ще го последвам - мрака безпризорен,
ще си отида тъжна и нечута.
Душата от столетия се лута,
че без любов съм цвете, но без корен.

Една цигулка тихо ще застене,
и да заплаче - пак не е за мене.
Светът сега за себе си е тъжен.
А аз изписах цялото небето,
на себе си омръзнах общо взето.
Сърцето не научих как да лъже.

А ти, когато цъфнат бели вишни,
не се губѝ сред спомени излишни.
Аз ще се връщам тихо всяка пролет.
Ще съм отблясък в тъничките клони,
дори слана не ще да ме прогони,
а птиците за мене ще се молят.

А този стих ли? Не, недей го чèте!
Тълпата бе ми вързала ръцете
и той остана някак недописан...
Ако ще помниш, с обич спомени ме
и допиши го, дай му лик и име,
не казвай за кого са и какви са...