След години, изтекли зад няколко тънки прегради,
разграфяващи кухнята, хола, почивния ден,
тази мисъл се впи, като мухъл в тапета прояден –
не познавам съседа, живеещ под мен.
А един асансьор ни дели (стъпалата ни свързват).
Подминавам етажа му, сякаш е улично псе,
с мисълта "ще се качвам, че толкова, толкова бързам"...
Няма случай удобен за разговор все.
Уж се чуваме вечер, а всеки живее в света си –
на ракия, салата и грижи за малкия дом.
И е навик, така непривичен, така изоставен,
със съсед да поседнеш, дори мълчешком. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up