Kantonimed (Антон Кънчев)
23 18
Dec 9, 2007, 4:20 PM

Същност 

  Poetry » Phylosophy
1047 0 4
Застанали пред слънцето ний гаснем,
пред силата на нашата звезда,
питаме - кога ли ще пораснем,
за да достигнем свойте небеса?

За миг се спуска облак - отрова,
пак смразява нашта кръв,
завинаги - не ще пораснем,
за да уцелим верния си път.

И щом очите ни изгарят при
превъзходството на някой
по-добър от нас, ще знаем
нечовешкото в човека
притежава най-голяма власт.

Докога ли, нашата природа ще
лъже слънцето у нас и облаци
ще му изпраща и ще му говори -
с много тъжен глас?

Дотам ли ще достигне
най-ниската ни страст?
Или ще научим как да се постигнем
чак в последния си час!

© Антон Кънчев All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Добре, Цвети мога да се съглася с предложението ти ,има резон,и е по събрано, да кажем че не съм се стремил да го подредя правилно Благодяря и на другите за подкрепата
  • Браво,много е силно!!!
  • Здрасти. Страхотно е това.
    Аз ще си позволя една вметка по построението, а ти можеш да си позволиш да не я четеш
    ...........
    И щом очите ни изгарят
    при превъзходството на някой
    по-добър от нас,
    ще знаем - нечовешкото в човека
    притежава най-голяма власт.

    И докога ли нашата природа
    ще лъже слънцето у нас,
    и ще му праща облаци,ще му говори
    с много, много тъжен глас?

    Просто предложение. Поздрав!
  • .........мога ли да остана безмълвна тук....разтърсена и поразена от многото въпроси в твоят стих!!?! ...Разбиващо, Антон, убиващо и пораждащо!...(а уж щях да съм безмълвна), не мога да се откъсна от този стих
Random works
: ??:??