Съвсем "кепенците ще хлопна," две котки, куче, мъж и стряха
и вятърът – на слънце опнат, да си бърбори: —" Прави бяха,
онези, дето всеки ден повтаряха ти, че си чудна,
друг ако беше, питай мен, отдавна вече да е луднал.
И между манджата, прането, ютия, дворче и градина,
ще си засаждам стих, където те – враните ще го подминат,
такава не, не съм била, ще съумея ли? Едва ли,
да бъда нощем без крила, да гледам денем сериали.
И въщност на кого му дреме? Нали пък няма да ми пука,
сред женски делник – дребнотемен. Съседките с поредна клюка,
ще се зарадват още как! Ще кажат: "— Поумня!" - Обаче,
една Луна сред звезден мрак за мене до зори ще плаче.