Какъв бе ти, наситен със метафори,
подпрял небето ми със трудни стихове...
Открадна ми сърцето и лицата,
и бурите, и детските ми страхове.
Напълно ме разтвори във признателност,
че има нещо повече от свикване.
Кафето ми изстива, недочакано,
цигарите ми гаснат...
обич моя!!!
И аз отчаяно отивам пак на работа.
По навик, и ми липсваш след секунда.
Какъв бе ти, изпълнен със признания, ...