Създай ме!

Сама погубих цветовете,
в мъгла, по-силна аз вървя,
сама обикнах и тъмата,
и едри капки непресъхваща тъга...

И не усещам вече и дъха
на натежелите от цвят липи,
къде да потърся аз упора,
падна ли, нощта не ще да ме спаси.

Но още помня онзи път и теб,
там оставих свойта добрина,
и после без жалост обгърна ме,
беззвездно увисналата тъмнина.

А още търси незнайни пътеки,
мойта босонога, изстрадала мечта,
вълните недостигнали целта си се разбиват,
но вечно стремят се към брега.

Затова ела, създай ме ти отново,
и дай ми само сила за живот,
и светла ще душата ми възкръсне,
за да намери своя брод.

Ела, извай ме,
сътвори ме, и да бъда аз брега,
да гали нежно морето очите ми солени,
за да отмие най-накрая приливът скръбта.

Създай ме, за да бъда аз небе,
от паяжина звездно синя,
дъгата да ми бъде път,
а облакът - постеля.

Създай ме, за да бъда вятър, и свободна,
да обикалям волно земна шир,
да се носят с мене лястовици бели,
в душата ми отново надежда да изгрее...

И ще бъда аз човек накрая,
и ще ме упоява сладострастно ароматът на липа,
и ще свири в мене струна на цигулка,
и ще мога да обичам,
и ще мога да простя...