Ще помня вечно тез зелени очи,
които плачат без сълзи,
плачат, когато мен ме боли.
Тъй странни са те,
изгарят от любопитство и желание.

Нощем сънувам тез зелени очи...
усещам сълзите изплакани...
сънувам как ме гледат с любопитство,
тъй странни и самотни,
но какво е това чуство?

Тези зелени очи ме пленяват...
погледна ли през тях, в нов свят се озовавам...
... свят на мир и спокойствие.

Там под едно дърво седи момиче... 

    С нежно личице,
  розови бузки,
  кестенява буйна коса,
но защо е скрила погледа си игрив?

Очите ù тъй прекрасни - зелени,
зелени като тревата...
Защо ли ги крие?
Изглежда тъй самотна,
а ето че ми се усмихва,
но защо сълзичка спуска се по лицето ù?

Посягам да я махна, а тя ми не позволява...

Вглеждам се в очите ù зелени и накрая осъзнавам,
непринудено и естествено,

нещо в нея личи,

нещо детско, нещо женствено,

нещо в зелените ù очи.

И сякаш сред мъгла в мисълта ти тя пак ще те следи.
Последна среща под дървото сън са били

и зелените ù очи!