Там е моето самотно небе,
преди него са житните ниви -
разлюляно от вятър златно море
с хоризонта вълшебен кротко се слива...
Залез се ражда от тази любов,
синьо-алено-златен и тъжен,
до лудост самотен, до болка готов
да връзва времето възел по възел,
да къса парчета тъмно небе -
на нивите нощната риза
и когато ветрецът до шепот замре,
ще пусне луната по склона да слиза.