Тя нямаше да бъде тъй сама,
ако не беше плакала в мъглата,
говорейки за вечните неща
с дървото, дето птиците очаква,
и вместо с дъжд лицето да суши
и с ветрове тъгата да избърсва,
тя си остана под един афиш,
на който стар спектакъл се разсъхва.
Не можеш да я стоплиш със листа,
заровени като слънца в земята!
Дървото я поръси със слана,
палтенцето ù в облака оплакна. ...