Те бяха волни и свободни,

не искаха разрешение да отлетят

и другия сезон с цвета си да украсят.

Дори есения листопад,

суровата земя, позлати а някой,

като мене, пишеше от страни,

за свобода и красота на, птица,

полетела от пепелта.

Път с една посока,

поемаше живот на момчето с сребърни коси и маслинени очи,

питаше той живота за всичките му страни,

защо той усещаше до болка само тези, в който имаше само тъга и сълзи.

Имаше мечти, но споделеяше ги той с притворени очи,

на нощния звездоброй,

там където нощта не е сълза.