Теория
Идея се роди в моето съзнание.
Реших да я превърна в мисловно излияние.
И в опит да опиша живота на теория,
Ви моля, представете си следната история...
Да приемем, че пътят житейски на човек,
който грубо във времето живее близо век,
две свързани плоскости с наклон представлява.
И пред този път човек с раждането си застава.
Опознавайки наоколо, изведнъж му става жалко,
пространството пред него вижда му се твърде малко.
Тъй изпълнен с ентусиазъм, любопитство и надежда,
желание за новото към плоскостите го повежда.
Щом измине пътя-цел, щастлив и в радост ще живее.
С такива мисли тръгва си човекът – с реален шанс да преуспее.
Ала трудно му е сам, няма на кого да се опира,
върху плоскостите стръмни не успява той да балансира.
Вместо с горди, бързи стъпки да закрачи,
принуждава се по-често да е бавен, да се влачи.
Уви, поради страх, ужас или друга тръпка
загубва той баланса, прави грешна стъпка.
И от възвишените си идеали, светлината,
пропада в мрачните ъгли на тъмнината.
Започва да снове, да търси и да шава.
Разбира, че ако не дойде помощ тука, долу си остава.
Нека си представим, че човекът е от мъжки пол.
И казва той на себе си:
– Е, нищо! Карай! Ще почакам. По земята хора бол!
Остава си самичък в тъмнината на нощта
с идея да дочака отгоре помощта.
Справедливата съдба пропадналия награждава –
друга личност със светли цели на пътя в началото застава.
Умно, хубаво момиче, видиш ли го – си в безвластие.
Върви уверено и устремено към заслуженото (според нея) щастие.
Минала е тя средата, гордо продължавайки нататък.
Внезапно глас от тъмнината се чува плах и кратък.
– Умолявам те, красавице! Паднах долу. Помогни ми!
Ала едва допуска тя вопъла в мислите си светли мними.
– Като тебе бях на пътя. Но не мога да се върна сам.
– Щом си си виновен сам, значи ще останеш там!
Изрепчва му се тя с присъдата си кратка:
“– Абе как е възможно да си такава арогантна патка?!
– Може би защото... – казва тя, прекъсвайки спора нелеп, –
ти ме молиш там отдолу, а аз намирам се Над теб!!
Доволно продължава си момичето, почти достигнало до края,
когато гласът оттеква в тъмнината и лишава я от рая.
– Горе може да си ти, но няма да е веч така!
Изревава разярено той и я дърпа силно за крака.
Така и момичето възгордо в пропаста се озовава,
чакаща и тя за помощ в тъмнината си остава.
Досещате се вий сами, че те без вече много занимания
забравят предишните идеали, ценности и знания.
С възраста изчезват и малкото комплекси,
той става вече загорял, а тя – отвсякъде е секси.
Нормален е донякъде природният им зов,
ала в такива отношения няма и капчица любов.
Омръзват си, намразват се, между тях – непроходима урва,
Тя нарича го – “Свиня!” – а пък той й вика – “К...а!”
Друг по пътя на живота скоро се задава,
и той с намерение при светлината да остава.
Зародили са се явно в него чест, достойнство и морал.
А двамата споделят долу:
– От живота нищо тоя май не е разбрал!
– Ехо! Мой човек, защо точно горе да си толкова препираш?
Безсмислено е във средата постоянно ти да балансираш.
Я не се дръж като задръстен идиот!
Ела си тука на широко. Улесни своя живот.
Виждайки в пътника момент на колебание,
и момичето изрича своето послание.
– Да не мислиш, че в живота да балансираш ще е лесно?
Хайде, моля те! Ела при мен. С тебе ще е интересно.
Като него такива хора по принцип са пасивни,
често твърде колебливи, доверчиви и наивни.
– Дали пък да не сляза? По-оттдавна сте вий двама,
а пък аз не съм гениален...
С такива мисли той решава да е рационален.
Сам си слиза долу, без възможност да се върне,
позволявайки изцяло тъмнина да го обгърне.
Вярно, може да е лесно, това бе истина все пак,
но, че има изход за нагоре!? Тук направиха го на глупак.
Тъгата за загубения шанс прерасна във безкраен яд
към тях двамата, към живота и към целия ужасен свят.
Светът, който такива хора прие, но не наказа,
а позволява да се разпростират навсякъде като зараза.
Подобни мисли все тормозят умове отхвърлени и неразбрани.
Хм.. интересно, що ли по света безкрайно раждат се тирани!?
Желание за отмъщение се вля в заформящата се компания,
а ловът за нова жертва се превърна във основна мания.
Чисто нова и невинна идеалистка се задава.
– Въобще не подозира тая, какво със нея ще се разиграва!
Костелив орех се оказва – не е глупава, нито по-плашлива,
досеща се обаче новият – с пола е, ала срамежлива.
– Ей, ‘ш, маце! Оттук ти виждам под полата!
А намекът му, тъй изискан, променя бързичко нещата.
Объркване и срам... Изчервява се горката
при мисълта, че някой я гледа долу под краката.
Разсейване, смут, миг загуба на кординация...
И нова победа над живота, спечелена с финес и грация.
Нов обект за удоволствия, нов член на колектива –
изглежда тая болест на пандемия отива.
Идеи нови в колектива също все изникват.
От първите му членове гласове възкликват:
– Таланти, идеалисти по света са, вярно, бол!
Свободно можем да удавим идеите им в алкохол!
Харесват другите идеята и след кратичко умуване
предложението важно се подлага на гласуване.
Все пак в 21 век живеят, тоест, век на демокрация,
а с ядене и пиене щастлива става всяка нация.
Гласуването е успешно, идеята – приета,
най-сетне идва редът и на банкета.
За добре свършената работа черпят се за тяхно здраве,
тъй доволни са, щастливи, един провиква се: „Наздраве!”
Животът бил такъв, не се променял, кво да правиш!
Но нали животът е такъв, какъвто сам си го направиш!!!
Правото на свобода превърщаме във свободия,
а от разум, ум и знания обръщаме нарочно шия.
По този начин съдбата своя тъжна ние, хората, оплакваме,
а в същото време помощниците си сами прецакваме.
Отпосле осъзнаваме (и то някои само),
че вместо юмрук или насмешка, е нужно приятелското рамо.
Ама пък ...това не ни пречи да си измислим оправдания:
– Бях аз млад, неопитен, за света без никакви познания...
– Не исках тебе да обиждам, ама този взе, че ме накара...
– Наранил съм те, глупости! Ти първа ме разкара...
Прехвърляме, подаваме безкрайно топката в игра,
играем си със съдбата, която тука ни събра.
Изкуствено се любим, говорим или смеем,
изкуствени сме ний самите и изкуствено живеем.
За изключенията малки от това правило жестоко
солена има си цена, и плащат я те превисоко.
Да бъдат системно или ей така, профилактично, под пълна изолация
от останалата „преуспяваща”, „щастлива” и „доволна” нация.
Да искаш с честен труд в живота ти да преуспееш
и спокоен, във хармония с останалите да живееш.
Това си е заветна цел, утопията на модерния човек –
на Теория свободен да е всеки във новия прекрасен век.
Такива мисли също на Теория са си чудесни,
за някой разговор или дебат също може да са интересни.
Но на практика са невъзможни за един... песимист и реалист...
Охо... по пътя си към щастието е тръгнал нов идеалист.
Долу чуват шум и стъпки, купонът им е развален:
– Идва някой нов щастливец. Трябва да го спрем! След мен!
– Кой ли пък наивник ще бутнеме сега от там?
– На мене ми е все едно! Ний сме много – той е сам!...
© Радослав Стефанов All rights reserved.