Гледам през нощта нагоре,
тупти сърцето – без умора.
Луната свети, блестят звездите..
А аз, си мисля за очите...
По сини от безоблачно небе...
Невинни – като душата на дете...
Гледаш в сянката на гъстите ресници

и проблясват чудните зеници,

много топли са и много са красиви,

реални са, истински и живи.
Искам ги, даже ги сънувам,

как оглеждам се във тях и ги целувам.

По-различни са от всички други,

сякаш безкрайното небе, събрано е във тях,

моят свят открих в мига…
… в който ги съзрях…