Животът ме превърна във бездомник.
Какво, като над мене има покриви?
Какво, като в глупашката ми скромност
се спират женските очи с любовни погледи...
Какво, като в душата имам нежност,
а някак си ръцете ми са празни...
И как да се прехранвам със надежда,
когато да те нямам безобразно е.
А всъщност зная черната поличба,
ухаеща на восък и тамян.
Затворени очите, всичко виждат.
Ти можеш да си дом, но стана Храм... ...