Става мъртво. И падам. От себе си.
Цяла вечност потъват нозете,
претопявам се в стая, завеса съм
и преглъщам гнева на капчуците,
ще забравям. И няма да плача.
Става синьо. Разголена, блъскам се,
като скелет на лодка, по чудо,
неотнесена, спяща в скалата
вече бяла, по-бяла от съмване,
ще будувам. И няма да плача.
Става тихо. И капе дъхът ми,
очертавам лика в огледалото, ...