Разпален студ по крехките комини,

обагрен в тъмнокеремиден цвят.

И свличащи се покривно лавини

по водостоците кристално спят.

А первазите отрупани са с преспи,

орхидеено искрящи в светъл фон,

а зад прозореца смразени пръсти

подават се от джоб в прогнил балтон.

И сякаш красотата леднозимна

не успява тук с лъчи да озари.

Няма огън, печка и камина.

Тишината в съд от студ гори.

Тя гостенка е тук от дълго време,

макар неканена, не си е отишла.

И напомня за тежкото сирашко бреме

да живееш без родителска ръка.

А през деня, когато никой няма

и младежът се труди за храна,

изяжда спомени от татко и от мама,

краде жестоко житейска топлина...

И вечер, когато севернякът свири,

под прозореца напукан без маджун,

тишината лее ледните клавири -

дълбоко впиващ се куршум.

На сутринта отново по своите пътеки

тръгваш, но тя пред теб върви.

Омагьосва те във скрежните  вертепи

и лицето ти започва да кърви.

Ала кръвта на мъченик и сълзите тежки

замръзват в рубиненочервен кристал...

... и разбираш какво ти е отнела тишината,

на пламналия студ какво си дал.

Но няма мисъл, няма нито болка...!

Останал е без смисъл и дори труда...

... когато тишината е забила в теб висулка

ледена, със свойта жилеста ръка.

Полагаемото най-накрая е вземала.

Коварно отнела е желаната душа.

И заспива в тънкото надрано огледало,

закачено зад желязната врата.

Безлик инфаркт и студено изражение...,

... и пръсналото се на хиляди късчета сърце...

... и горещото житейско откровение...

Отразили се в изпитото лице!

Но душата знае накъде отива -

нагоре по пътеките, оставени в снега

от жертвите на бялата изящна зима;

Чакана от майка и баща.

А скоро ще е Рождество Христово

и ще утихне за кратичко снега.

Ала тя ще взема отново и отново

души – тишината, живееща в студа...