Аз погубих своя шанс. Той бе в стъпките по пътя.
Не постигнах истински баланс. Човека в мен докрай откъснах.
Дали живях, не, не бе живот. А просто стон под чужда сянка.
Бях потънал в своя гроб. И се раждах в себе си измамно.
Аз вървях по този свят. Тъй рисувах слънцето с молитва.
Сетне пак оставах сляп. И в сърцето си едва утихвах.
Но ти поспри, макар за миг. Вдъхни любов на сила свише.
Не унивай в нечий лик... Той, Животът, е въздишка.